Това място ще се посещава пак!

Първо, защото е много красиво и никой не ти се пречка в краката по пътеките и второ, защото реално аз не бях на самите Кобилини стени 😀 . А защо не бях ли? Не бях прочел достатъчно задълбочено как се стига до тях, а и изобщо не бях предвидил да ходя точно сега там. Отидох само, защото ми се наложи да се прибера в родния Северозапад и това прибиране попречи на предвидената и отлагана вече многократно разходка из Пирин и за да не съм съвсем капо, реших да ида до това място, за което само бях чел и гледал по снимки, най-вече из дневниците на Краси Петров.

Не веднъж съм казвал, че именно родния си край познавам най-малко и това е поредното доказателство. Роден съм само на някакви си 60 км. от х. Пършевица, която е една от изходните точки за достигане до скалите, а същевременно и това е най-краткия преход до тях. Това поне бях прочел. Времето също бях разчел правилно – около 17 ч. тъкмо паркирах пред хижата. Направих справка на картата, но реших за по-сигурно да попитам и в хижата. Може би това беше и една от причините да не се озова на точното място, но така или иначе там уверено ми казаха да поема по пистата и да следвам коловете. Така и направих. Видях в дясно вр. Бегличка могила – първенецът на Врачански Балкан, но не знам защо не продължих към него и съответно към скалите, които се намират малко пред и под него. Реших, че няма да е подходящо от композиционна гледна точка – слънцето щеше да ми се пада в гръб, а нали уж залез щях да снимам. Не бях сигурен и снимките, които бях гледал дали са били по залез или изгрев и по тази причина кривнах по едно ридче наляво и след 15-тина минути се озовах тук:

Тук направих и повечето кадри, тук изпратих и слънцето:

Нямаше, кой знае колко богат избор на композиции, но мястото поне позволява снимане по всяко време на денонощието. В която и да е посока да се обърнеш, имаше приятни гледки, дори на север, към отвесите на Вратцата, могат да се направят няколко нощни кадъра със звездни въртележки, а ето какво може да се види по изгрев слънце:

Омръзна ми и тръгнах обратно. Слънцето се беше скрило, но тепърва очаквах небето да се оцвети благоприятно. Със статив и апарат на рамо закрачих обратно. И често спирах 😉

И тук някъде небето ми показа това, за което бях дошъл. Красивите тонове на настъпващия син час, съчетани със златото на скрилия се вече „Бате Райко“.

Вече бе станало доста тъмно, но ми беше много приятно и дори не запалих челника. Чак на слизане по пистата реших, че е по-безопасно да го включа, за да не сляза по-бързо от колкото би ми се искало.

По-късно вечерта, вече пред компютъра, всъщност пред телефона, установих, че не съм бил точно където бях тръгнал, но и това място беше доволно приятно, а и тъкмо ще имам стимул, да се върна по-скоро там 😉