Мазалат

Отдавна чакам тази първа среща с една от най-привлекателните старопланински хижи.

Лятото мина неусетно и покрай сватбите почти не остана време да разтъпча обувките по пътеките. Но още средата на Ноември започна да назрява идеята за разходка из Стара планина. Еднолично избрах х.Мазалат, защото на останалите участници им бе все едно къде ще идем, а мен отдавна ме блазнеше да посетя именно тази хижа, кацнала на самото главно било на Стара планина.

Бях гледал много снимки от там и все хубави. Явно мястото бе благодатно за любителите на пейзажната фотография. Много ми се искаше да има сняг, но знаех предварително, че няма да го бъде. Но не можехме да чакаме повече, защото всеки си имаше и други планове и затова на 20-ти натоварихме джипката на Витя и заедно със Сашко и Вили поехме към с.Стоките. Проучвах кой е най-подходящия изходен пункт за първо качване до хижата и избрах този, който по описания беше най-кратък. Взехме разстоянието до хижата, по ужасно досадния коларски път, за горе-долу предписаното време и около 16ч. се настанихме в хижа Мазалат. Бяхме приятно изненадани от наличието на баня с топла вода, но за начало оставихме къпането на заден план, защото залезът напредваше. Разпръснахме се около хижата, някои (Сашето) предпочетоха да полегнат, и се отдадохме на фотографски дейности.

Залезът не беше впечатляващ, както е видно от снимковия материал. Но това не помрачи настроението ни. Имахме цяла нощ и изгрев пред нас да наваксаме със фотографирането. Вече нищо не ни спираше да се зарадваме на топлата вода в банята, а след това и на приятната вечеря.

Нощта напредна и след няколко часа в сладки раздумки се изнесохме навън за нощна фотосесия. Вятърът бе станал неприятен, но ние зарязахме апаратите да творят и се прибрахме на топло. А ето каква беше звездната нощ над хижа Мазалат:

Настроихме алармите за 6:30 и се метнахме по леглата. На сутринта станахме само аз и Витан. Сашето всъщност се събуди пръв, но го домързя да излезе навън. А имаше защо. И двамата с Вили изпуснаха много. Изгревът беше запомнящ се.

Хубавата светлина продължи само няколко минути, както винаги, но и това бе достатъчно. Ако зимата бе вече в разгара си и бялата пелена бе покрила земята, щеше да бъде много по-хубаво, но трябва да се радваме и на това, което видяхме. А защо да не дойдем пак след месец-два. И без друго смятам да наваксам през зимния сезон. Но да не бързам с плановете. Времето ще покаже къде ще ни отведе следващия път.