Нощувка на Полежан – една сбъдната мечта!

Връх Полежан или Мангър тепе, както е старото му и по-известно име, е най-високия гранитен връх в Пирин и един от любимите ми. Това е третото ми посещение на него и първата нощувка там. За първи път бях горе през 2009г. лятото, когато изкарах един самотен уикенд в този дял на любимата планина, като за нощувка бях избрал едно място в непосредствена близост до гранитния красавец – Горно Газейско езеро, откъдето на сутринта за първи път стъпих на „пеещите камъни“, след кратко изкачване по едно от ребрата на Стражите.

Втората ми среща с Мангъра беше през 2011г., когато с брат ми, направихме едно еднодневно зимно качване до него. Тогава горе открихме едно иглу, което ни приюти за половин час от бурните пориви на вятъра. Иглуто беше направено и използвано от Краси Петров и Христо Иванов няколко седмици преди нас. Оттогава в главата ми се беше забила идеята да повторя тяхното приключение. За жалост сега нямаше достатъчно сняг за иглу и добре че предвидливо взех вярната и безкрайно омразна за носене палатка… Ето го и лагерът:

Малко прескочих хронологията на снимките, защото тази е от сутринта на следващия ден, но пък къде иначе да покажа колко сме подредени и организирани 😀

Пейзажната фотография е капризна работа. Който си мисли, че е лесно и това да щракаш пейзажчета е едва ли не най-лесния и достъпен жанр във фотографското изкуство – то много, ама много, се заблуждава. Дори няма да споменавам при какви условия се снимат хубавите пейзажни фотоси, на които се радваме във фейсбук. Но като оставим настрана всички останали неудобства и трудности, пейзажната фотография е най-вече късмет! Казвам това, защото много се точехме на залеза, но той ни предостави само това:

Не че през деня беше много различно времето, но когато вече бяхме горе, мъглата се беше поразчистила и таяхме надежди и да поснимаме. Е, не било писано, което доста обезсърчи останалите съотборници. На мен ми остана надеждата за нощни снимки, защото следващия ден го даваха напълно безоблачен и имах усещането, че ще познаят. Щракнахме още 2-3 мъглявини и се прибрахме по чувалите:

Като казах, че пейзажната фотография не е лесна работа, хич не се шегувах. Температурата навън беше 7-8 градуса под нулата. Палатката беше стопирала няколко от тях, но дори и в чувалите усещахме, че не сме си по леглата на топло и меко… Има много писано в Интернет пространството за несгодите, свързани със снимането на пейзажи. Няма да повтарям и пиша на тази тематика. За мен това да съм горе в Планината е несравнимо и никакви неудобства не могат да помрачат настроението ми.

Хапнахме, пихме малко винце, колкото и да не е препоръчително при спане на студено да се употребява алкохол и към 22ч., се престрашихме да погледнем какво е положението навън. А навън ни чакаше едно невероятно звездно небе – такова каквото само горе може да се види – необятно и безкрайно! Ето какво успяха да уловят несъвършените фотографски пособия:

Нощта беше хладна, но аз успях да поспя 3-4 часа. Бях добре облечен и в трисезонното чувалче (с комфортна температура само -6) не успяха да ми затракат зъбите. Усетих студ около 02:30ч, но не му обърнах особено внимание – просто се сгуших по-надълбоко… Основния проблем свързан със съня, бе тясното пространство. Палатката е за 3-4 човека и с жена ми и двете деца успяваме да спим сравнително прилично в нея. Но за 4-ма възрастни мъже е определено тясна. Както и да е – който спал – спал. Който не – ще си доспива в София!

Тази нощ се обръщаше и времето към лятното часово такова, което поради много сметки доведе до събуждане 2 часа преди изгрева. Така или иначе той си беше порядъчно скучен, както и бяха предрекли синоптиците. Започвам с няколко кадъра от синия час:

След което, лека полека започнаха да идват и цветовете и огряха мраморните Голиати – Вихрен, Кутело и останалите в редицата:

Обърнах поглед и към Малък Полежан, а и още по-вляво, към Каменица и Джангала,

но в крайна сметка пак завъртях обектива към Мраморния дял, със Стражите на преден план:

Щракнах и два силуета и с това приключих фотографските закачки:

Както се вижда от последния кадър, вече и останалата част от групата беше „налазила“ върха. Направихме няколко групови снимки за спомен и започнахме да стягаме багажа.

Прибирането до лифта при хижа Безбог ни отне 1.30ч., след наложеното от мен стегнато темпо. Пропуснах да спомена по-горе, че предния ден 4ч. точно пъплихме по баира, докато стигнем до кота 2851! Никога не съм бил по рекордите на качване, а и този път бая се бях изхвърлил с раницата – малко над 35кг….. Пътуването с лифта и след това с колата до София ни отне още два часа и малко и 13:40 паркирах пред вкъщи.

Искам пак………